През 1989 г. за първи път след Втората световна война в бивша Югославия се публикуват литературните творби  на потъналият в забвение и забрани Григори Божович /1880-1945/. Много малко хора познават творчеството му, а доскоро и самите му съграждани от община Зубин поток  в Косово, не смееха да споменат това име. Името потъва в забрава през 1945 г., когато Григори Божович е арестуван от Държавна сигурност, обявен е за италиянски шпионин. След кратко жестоко разследване е удушен, без съд и присъда, в подземията на Белградската крепост от югославската  държавна сигурност-УТБА.  Колко елементарно , няма човек-няма  проблем. Така изчезва държавника, човека  и  хуманиста Григори Божович . Таланта му е сравняван с този на  световно-известният писател от гр. Травник, Иво Андрич, носител на Нобелова награда  Читателят докоснал се до произведенията на Божович,  остава приятно изненадан, че в началото на 20 век, някой може да опише така колоритно град Битоля в Македония с нейните турци-арнаути, сърби и бугари.

               Да напише историята за убитият български капитан през първата световна война. В ония далечни времена  това е  ерес, което може да бъде написано само от един много смел, доблестен, човек-хуманист. Това е една от причините за неговата гибел може би, а и за това, никой не знае къде е погребан. Историята със сигурност ще даде отговор на това питане , но по- важното е , че неговото име днес носи училището в родният  му Зубин поток. Няма жител на този край да не се гордее с него - държавника, писателя и човека от старото, потънало в тайни времена, обременени на разделение  и омраза.    

               През 1930 г. е публикувана първата му книга, а чак през 1990 г. са събрани и публикувани четири сборника проза. Човек докоснал се до  сборника разкази „ Неизмислени образи“  остава поразен от невероятните сюжети и майсторство на автора да съхрани за бъдещето, истината за реалната балканска история, за близките по нрав и обичаи балкански народи, които платиха и още плащат цената на разделението и омразата, която никога не би съществувала, ако не бяха противостоенето, етническата омразата , прекрояването на границите и духовното разединение. За последното

има един факт, от който биха се изненадали много историци и изследователи на Балканите . В манастира Дубоки поток, в чието школо е учил и Григорий Божович, се съхраняват житията на Света Петка Българска и на Свети Иван Рилски.....там са и мощите на Свети Дамян и Козма. Обкованите със сребро мощи на светците помагат и на на християни и на мюсюлмани в тежък за тях момент от живота им.

                В тези земи, чак до Адриатиката са останали, като острови на вярата малките , но „ свети места” с огърлица от православни  манастири, съхранили писменноста и историята на народите, населявали тези земи. В края на 19 век и началото на 20 век, етносите по тези земи са живеели във непрестанната битка за оцеляване. Оформянето на националните държави и империите властвали по тези земи , постоянно са враждували на този кръстопът за Европа , Сърбия, Босна, Македония и България. За съжаление , в края на 20 век и началото на 21 век старите незараснали рани, бяха разчовъркани и  по телата на балканските държави отново потече човешка кръв. Над паланки и друмища се понесе смърта, косеща невинните си жертви, а след нея оставаха

руините и разбитите човешки съдби. След Охрид приближавайки Битоля, се вижда градът разположен от двете страни на реката, Църквата, Джамията и ресторанта в който се лее македонска музика и се играят български хора.... на сватба, като на сватба. Вижда се и Буково, могилата, която приютяваше всички – християни и мюсюлмани в последният им път на този свят. Това е гробището, което така колоритно и необичайно е описано в един от разказите на Григори Божович, разказващ за най-добрите просяци на Балканите-Битолските.              

Откъс от разказа „ Битолските просяци“- /публикуван 1926 г./..........разказва за Лудият Нестор............

                                                                #  #  #

                  Изневиделица от някой сокак Битолски изскача Черният Нестор, някогашен богаташ от махалата на баира, който полудял след като една нощ, разбойници го нападнали и загубил всичко, което е спечелил, че и бащиното си имане. Той е истински Диоген за целите Балкани и е най-доброто копие на великият коринтски циник. Замислен се е подпрял на тоягата си или

застане с извити над главата ръце, но независимо от странностите си е симпатичен и доста интелигентен.

                  Самият той е черен като калайджия, който не го познава, би си помислил, че е каравлашки котлар, скитащ се с циганските табуни по селата. Дрехите му са в черно , парцалени като  калайджийстки парцали. Никак не можеш да разбереш с какво е облечен, дрехите са просто набутани, запасани в най-голям безпорядък-дрехи,кърпи, парцали. От  единият ръкав се показват слама и кожено парче, а от  другия чисто черна копринена кърпа. През рамо е преметнал тъкана кърпа пак черна.И всичко виси около тялото в дивна комбинация. В  ръцете си държи голяма мечкадарска тояга, а до нозете му, като е  застанал разкрачен, виси черната кърпа , която му служи за креват при непрекъснатото му предвижване от едно място на друго. Това му е цялото имане. Независимо от странният си вид от него се излъчва откровена веселост и радост .

               Гледа на живота като философ, разбира го по свой начин ,  да го осмее, доказвайки му да е по-силен от него, да е много, много над него и околните.

                Цяла тумба безстрашни деца са го заобиколили, молейки го да им изсвири нещо.

           - А Нестор, жи"ти Господ .!

           Но той, подпрял се на лесковата си тояга, изкривил лице в смешна гримаса, вторачил поглед в децата, сякаш ще прочете душите им. Вижда, че са привлекли интереса му, както и техния интерес към музикалното му майсторство, което той високо цени. По гримасата  на лицето се вижда, че му е приятно, да желае тази детска прямота и любов към него и музикалните му способности. Почва да се подсмива и снизходително приема молбата на малчуганите.

-         Ай де чичо, че те слушаме.

           Той промушва ръка в черните недра между дрехите си, чеше се, взира поглед към небето, все едно неговият дух да е зает с нещо много по-важно, от това което е около него. А децата с блеснали очи от нетърпение, лукаво се стараят да изглеждат смирени и послушни. Накрая Нестор махна с ръка във въздуха в знак, че няма как и изважда от недрата на дрипите си малка дървена свирка.

-         Айде де, чичо !  - викат малчуганите, бият с крака по земята и танцувално махат с ръце.

            Ала той се намръщи и апатично мушне ръка между парцалите, чеше се, зине уста и трака със зъби, показвайки, че му е съвсем досадно, как не му се свири, че няма пред кого да навлажни свирката си. Смуче си пръстите, пък и самата публика, като бял ден се вижда, не заслужава неговото внимание..........

            Връща свирката между парцалите, мръщи се и показва с лице, че му е много досадно, грабва тоягата с едната ръка, а с другата се тупне и показва, че си тръгва и няма никакво желание да свири. Но децата знаят неговия майсторски нрав и не отстъпват, като непробиваем пръстен са се скупчили около него и махайки с ръце го молят:

                 -Нестор, жи"ти Господ ! ....жи"ти душа не си отивай !......че умреме......

                 - Е, арно бре кучина дяволска ! ....Жал ми е................

              Сърдечен, топъл смях заигра на неговото лице, спира се. Слага тоягата и кърпата от рамото до нозете си и вади свирката. Лизне пръсти и се замисли:

-         Што сакате бре куцина.?

Още не изрекъл думите си, децата шумно го молят за една или друга песен от репептоара  му.

-         У , У !....дявол да ви разбере ! Не свирам......-подвиква и тръгва да си ходи.

-         Леле, че побегна , леле чичо! Ти се молиме како на Господ..жи"ти...жи"ти ...........свиралче !...........

Децата и както той самият обичаха  да го молят и това започна да действа. Нестор го харесваше и пак спря, усмихвайки се лукаво.

-         Е,...молчите како люди , а не ха-ха-а-у-у, като кучина. Светът ще ни се смее, като на хаймани. Значи ще свирим , а ?

-         Музика, а,а....

-         Арно, молчете!.... и подготвя свирката. Духне в нея, пребяга спръсти по дупчиците, като истински музикален виртуоз. Истински маестро. И почне:

                              Ой  девойче мамино, пушино

                              Зашто не си казало, рекнало

                              Кой ти купи фустано, фустано?

На половината, на четвъртата музикална фраза , откъсва свирката от устните си, поглежда слушателите, сякаш ги пита, как им харесва, но не защото се съмнява в своето майсторство, а да види дали го разбират и дали от сърце и душа слушат песента. Децата са зинали с отворени уста, той ги погледне и възторжено продължава да свири друга песен.

                                 Невесто, око калешо

                                 Изведи коня дория

                                 Сутра че ода в Сърбия....

И веднага се тресе като в огън. Виждаш да е Македонец, виждаш песента го хипнотизира, песен за печелбарския живот, който те е оставил без сърце и душа. С цялото си тяло се тресе, мята глава и намига, сякаш в този момент е македонска невеста от брега на охридското езеро или от поречието на Черни Дрим, покорна и послушна на своя мъж и господар, извеждаща с жален плач буйния кон, оседлавайки го за заминаващият си съпруг. Накрая жаловито Нестор завършва:

                 - Жал да ти ние за мене.....

Нестор сваля свирката, разтворил ръце, почва да се тресе, като ще да заплаче и викне:

-         Пхи..како да не ти е жал?!..Ех старост, пусти мераци..!

Малките слушат като омагъосани. Напрегнати и смутени до крайност, вече са забравили, че Нестор е черен и гаден, а са готови веднага да скочат и да му купят нещо за ядене и пиене. А той самият с блеснали от радост очи, му идеше да ги прегърне.

-         Искате ли сръпски песни, ама от Сърбия – пита ги пак.

-         Искаме , чичо, искаме !

-         Тогава мълчете !

Продължава - още песни и мелодии, още по-огнени, още по-чуствени, а той е напълно обладан от музиката. Изрежда им ""Боярка", "" Принцесо Коло"", ""Сараевка"" и много други, които кой знае, кога ги е научил.                       -Много хубави мелодии- резюмира,  като си почива:

            -  ама искат хубаво свирене, с майсторлък...Хе ....не са за всеки гайдарджия ...ду,ду,ду !...то е изкуство, от сърце и душа да ги свириш. Щото от тука са излезли...... и поставя пръст на гърдите си. После отново се замисли.

            - Можете да искате музика от Европа ? - нагло прекъсва

тишината и започне да свири стари кадрили,  които само нощем се чуваха откъм нощните кафенета по чаршията.

-         Аз всякаква музика свиря. Това ми е дар от Господа. Но ако

Директора на сръпското училище ме вика да свиря, няма да ида. Защото за пари, аз не свиря. Само когато нямам хляб, си свиря за пари. Това не е свирене – душата ми плаче тогава, а пръстите свирят .....така на вятъра. Ех, свирене, свирене, не си за всеки човек. Най-добре е,  когато изляза от града и отида в Буково, на гробището и седна на някой гроб и засвиря.......Месечина горе, звезди, небе, което ти казва "ела при мене" - мъртвите под тебе, нощ, красота..........

              .......... Ама мъртвите са много хубави хора. Спят душичките, като кротки малки дечица. Аз им свиря, свиря да ги разбудя малко. Мъртвите плачат, месечината сълзи пуща....на........а ..!

             -  сърцето ми тупка,  душата ми свири и съм някъде далече, далече....хора... Песни всякакви и мелодии свиря на мъртвите , да им е по-лесно лежането в гробището, да не им е много мъката в тая пуста тъмнина. Така весело свиря, зер да не плачат много.

            А накрая почвам една жална песен, една за живите , защото те са по-зле и от мъртвите.......е-ех!  Жална песен , жално свирене - ама идете и преклонете глави бре хаймани, на кой говоря. Патки и юрдечки са всички.....................преклонете глави !

                Мрачно и злобно подвикне, бързо зграбчи нещата си, затърчи като кон, плюейки на дясно и на ляво, сякаш иска да се освободи от нечистите сили вселили се в него и изчезне в съседните улички.

               Дечурлигата стоят, чудят се какво става и когато видят , че свирача им изчезва в околните сокаци, се обличат в своята първобитна кожа и неприлично започват да подвикват:

                -  У..а...Нестор Лудият...уа !