Край изворите на река Босна в подножието на планината Игман се разхождаха стотици Сараевски граждани, които трудно биха могли да се различат по своята етническа принадлежност. Часа беше около пет следобяд, а умореното пролетно сльнце бавно слизаше по билото на планината, която все още пазеше из своите просеки и пьтеки коварните персонални мини, останали като горчиво наследство за преживелите конфликта.

                    Дьлгата пет километра асфалтова алея отново приятелски  е приютила самотници и двойки, семейства и компании, които се стараеха да не мислят за миналото, а за настоящото и  бъдещето, с изправилите  се пред всички, с трудностите  и неволите на новото следвоенно време. 

                    През шарената тълпа се движеше бавно полупрегърбен, но с атлетическо телосложение мъж, който вървеше бавно с поглед вперен напред над главите на многолюдната тълпа. Мьжьт беше около четирдесет годишен с побелели коси, сухо, удохотворено, но беззьбо лице, облечен с обикновени и чисти дрехи. Личеше, че ризата е стара, но чиста и добре изгладена. Вьрвеше бавно сякаш изчакаше някой и тьжно наблюдаваше веселите компании. Встрани от алеята все още сапьори разминираха отделни участъци, а по близките височини ясно се виждаха бяло-червените надписи - внимание - Мини. 

                   Срещу мьжът тълпата се движеше шарена, шумна и весела. Покрай него минаваха лица сред които, той разпознаваше познати лица от миналото, размазани и разфокусирани. Истински снимки от началото на века от старото Сараево, с черно-белите лица и дрехи на тълпите, по тесните сиво-каменните сокаци на Старата чаршия. 

                   Срещу него се появи двойка, мъж на неговата вьзраст под ръка с млада красива жена. Мъжът изохка и спря , дишането му се учести , лицето му си промени цвета, а двойката идваща срещу него помисли, че му е прилошало и учтиво го попитаха нуждае ли се от помощ. Той им отказа и приседна на близката пейка, накрая на която момче и момиче се целуваха нежно, без да се интересуват от околния свят. 

                  Той си пое дъх и притвори очи….наистина, това беше военния сьс зелената беретка, който всеки божи ден му се явяваше в окуляра на снайпера , но сьрце не му даваше да го застреля пред младата му съпруга, която простираше пране на седмия етаж на полуразрушената зграда край моста на “Братството и Единството”, прострял се през река Миляска и който стана ням свидетел на стотици погубени човешки съдби. 

                  Той беше преминал през битките за Горажде, за Игман, за Сараево, но изпитваше особени чувства на позицията край моста, над който не цареше нито братство, нито единство, а на който се лееше братска кръв и падаха безпомощни, невинни жертви, попаднали в окуляра на снайперистите от двете страни на моста. Можеше да се закълне, че като участник в тази кървава игра, не изтреля нито един куршум по жена или дете. 

               А този босанец оцеля, защото, сьрце не му даваше да го застреля пред младата му съпруга. Беше сигурен, че е оцапан с кръвта на много негови братя и сестри , които не просто бяха убивани, но и задължително обезглавявяни, почин започнат от прословутата седма Зенишка мюсюлманска бригада. Ta този босанец със своята зелена беретка на седма бригада, периодично се появяваше в окуляра му, на малкия балкон в близкият до моста жилищен блок, но винаги близо да бременната си съпруга. Така и не го застреля ……не можа ….и пропусна цел за първи път. 

                   Фронтовата линия по това време вьрвеше по река Миляска, после преминаваше по височините на Враца, сараевско селище кацнало небрежно на левия бряг на реката, простяло се по пътя за Пале и билото на хълма Гърбавица. После фронтовата линия се луташе по Олимпийската пистата за бобслей, затваряйки пътя на сърбите останали в обсадения град и прекарали цялата война в окопите, гледайки тъжно към Пале, както и мюсюлманите, останали от другата страна на фронтовата линия, гледайки тъжно към телевизионната кула на хълма Хум, мобилизирани във войската на Република Сръпска. Така се получи, че неговият приятел Раде, лежеше в мюсюлманските окопи на петдесетина метра от сръпските окопи, а Ведат , съседа му по врата отпреди войната, се биеше за сърбите. Интересно, нямаше телефон, но почти всичко се знаеше какво става от двете страни на фронтовата линия. Нещо повече, левия бряг всеки ден канеше десния бряг, говореха си през окопите, псуваха се, гърмяха във въздуха и се канеха на кафе. 

                 Така един ден, тя стана каквато стана, един от сърбите познал комшията си от преди войната, босанец в окопа пред него и го поканил на кафе….и оня да вземе да дойде, та пили кафе, пили ракия и замалко и двамата да ги разтрелят,като предатели….. а те са само добри стари приятели повече от три десетилетия. Били са, но вече не….. не може. 

                 За едните и за другите имаше само едно място, където можеше да преминеш фронта жив - ако си платиш, или мъртав - ако не си платиш.

Там имаше инсталиран някакъв телефон , а някакви комисии от двете страни на моста преговаряха, получаваха и изпращаха някъде получените банкноти. Там се преговаряше и за освобождаване на някой, от някой Частен затвор, или получаваха информация за някой погребан в Частно гробище. 

                 Там на моста бяха наемниците-снайперисти и посредниците, които получаваха парите, пет хиляди марки на човек. Войната превърна човека в средство за печелене на пари , имаш пари – минаваш при своите, нямаш – получаваш куршум и то безплатно. Не всички обаче печелят, наемника-снайперист получава само сто марки за поразената безимменна  мишена, просто опитала се да премине безплатно по моста на “Братсвото и Единството”.               

                 Хората от окопите  изнемогваха от глад, жажда и студ, затова често просто си прескачаха до “в къщи”, хем на топло, хем на топла храна.
            Така беше от двете страни на фронта и на височините Гърбавица и Момчило, а той снайпериста, както всички следваше това военно расписание, в което само денят и часът на собствената си смърт, никой не знаеше. Той никога не парадираше с това, че определяше понякога денят и часа на набелязаната военна цел, както в този случай със “зелената мюсюлманска беретка”…но пропусна ….и ето сега той не съжаляваше затова. 

                 Не изпитваше злоба и мъст, а безпомощността, че никой не предотврати предвидимото и никой не отрази истината за трагедията на всички участници в този безумен театър, в който няма победени и победители. Беше преминал  през тази човешка касапница, но никога не застана на тази позиция на моста и никой не можа да го накара да прикладва снайпера си по невинни и отчаяни хора опитващи се да пресекат моста.

                 А стреляше точно, почти не е пропускал цел, беше с твърд характер, търпелив, физически много здрав и всички го уважяваха. Командира на  Горажденската бригада в която служеше го изпрати един ден на моста, но той му отказа и получи нещо като мъмрене, но нямаше свидетели, не последва военен съд  и  всичко се размина. Спаси го дългото им познанство и уважението което изпитваха един към друг. Двамата с командира бяха загубили  близки хора при прехода им през планините когато попаднаха на  огнепомитаща мюсюлманска засада.  Дори  и днес не  проумяваха как са оцелели от концентрирания минометен огън по колоната, която се превърна за минути в лента кълцано месо. Заедно се изтеглиха, заедно се лежаха в болницата и заедно продължиха да служат до последния ден на войната. Сега единият живееше в република Сръпска, а другият, човека приседнал на пейката, не можеше без Сараево и се завърна в старият сръпски квартал. Тук  завари само няколко семейства и полуразрушеният и напълно ограбен дом. 

                     Отначало беше обезумял от мъка и отчаяние, после всичко угасна в него, като разбра каква участ е сполетяла супругата му и  дванадесет годишната им дъщеричката. Следите им се губеха някъде през зоната на седма мюсюлманска бригада. Брат му изчезна по същото време, но няколко дни по-късно намериха трупа, но не намериха главата. 

                  Ходеше като лунатик, по цели дни се разхождаше по алеите на "Врело Босне", изворите на реката с име на кръстопът, разпънала душите на хората живеещи в тази размирна част от света за вечни времена.  
                   Дните на мъжа течаха все по-бавно, нощите му бяха неспокойни. Силното му тяло ослабваше, нощем стенеше в постелите, денем се гърчеше с проблемите и със всеки отминал ден ставаше все по-слабо и по-немощно. Имаше я само тази дълга алея и спомените за отминалото безметежно време. Така всеки ден той се движеше като сянка през тълпата с поглед вперен над нея. 

                   Младите влюбени се бяха изтеглили в близката алея продължавайки да се целуват нежно.Той беше приседнал и притихнал на пейката а главата му леко килната назад. Очите му бяха присвити, а леко стенейки, привличе вниманието на минаващите покрай него хора. Движението спря, пред пейката, хората се заоглеждаха за помощ. 

                   Завръщайки се обратно семейната  двойка  го видя отново. Човека леко прихъркваше, изглежда беше зле. Мюсюлманина от седма мюсюлманска бригада прихвана главата му, за да диша по-леко, а младата му жена, вдигна мобилния си телефон. 

                След няколко минути с вой се появи линейка с нарисуван Червен полумесец на борда. Насъбра се немалка група хора, които веднага се разпръснаха след евакуацията на припадналият мъж. Сирената на линейката заглъхна с прощален вой, завивайки  по булеварда на снайперистите, отправила се към болницата в стария град. 

                 Слънцето беше прекрачило планината Игман, а настъпващата нощ покри с черното си призрачно погребално було, алеите, парка и хората.