Виждате ме, като страшна и опасна личност, но Ви казвам, колко е трудно и тежко преживяването, че ще си помислите, че съм  с коравосърдечно сърце. Между другото, в своя живот съм имал много пъти безмилостно отношение и коравосърдечност, като на най-верният ратай, защитавайки с кръв господаря си и изпълнявайки всичко, което е изисквала службата ми.                           

                Да, гордо стоеше този човек . Някак си, открито и забележимо, знаейки положението си на роб, противейки се на всяко турско насилие. Но не само това. В един момент, два разгонени бика в душата ми, водеха кървава битка, унищожавайки хорските огради. Той беше и друг, като бунтовник, изправил се пред мен - чиновника, но като пред добър домакин, с очи на блага овца, стояща пред господаря си, като пиян, очакваш да му наредят да извърши нещо с което да го унижат.

                 Често съм патил от това раздвоение, оставило отпечатък в моята душа. Особено един….., хе.., …… този човек. Случи се когато бях държавен сръбски наместник на село Ристовце, разположено на самата граница с Турция. Малко преди това, бях поел тази тежката длъжност в селото. Тежка длъжност, с която оправдавах голямата омраза и към Турчина и към Българина. Нашите си страдаха и от едните и от другите, а аз първи научавах за страданията на хората. Всичко това ме удряше право в сърцето, което беше, като камък, изпитвах ненавист, която ме гореше като огън в стомаха.

                 Връщах се с файтона от Враня за Ристовац. Бях на съвещание при окръжният управител с другите сръбски началници от окръга. Веднага след обявяването на Бългаското кралство, в този ъгъл на нашата земя са били забелязани подозрителни пътници, най-вече около граничните селища. Ясно е, че става дума за военни разузнавачи и неприятелска дейност срещу малката тогава, ама силна Сърбия. Кочияш ми беше жандармериста Вуко Църногореца, моя дясна ръка и голяма опастност за хората, ако му се нареди.

            Недалеко от кръчмата на Нерадович, при който закусихме и се подкрепихме с по едно винце, настигнахме по пътя един селяк, който водеше две вързани овце с малки агънца. Селянинът, като всеки обикновен моравец от горното течение на тази река. Не много висок, скромно облечен, с добре сложено тяло. Облечен с грубо-тъкана риза, черни Враневски дрехи със светли гайтани, обут с високи шарени чорапи и опинци с грубо навити партенки. Носеше типична бяла Гниленска чалма, а лицето му, едно черно, като на монах и загоряло, като на всички селяни от това поле. При това сръчни, чудесни и добри, но много силни хора, които стояха твърдо на земята. Струва ти се, че се е сраснал със земята и не можеш да го преместиш, докато има сили и желание за живот и е решил да се бори за него. Ние, като плахи братя, високи и различни, често намръщени или изключително весели, се отнасяме към този тип люди, като към овце. Веднъж са били против нас, а сега тихи и добродушни, без суетня, като опитомени, са се сраснали с почтенният си живот, без досада за околните. Приятни са моравците, мамка му....даже и канарите покрай пътят. Аз съм в добро настроение, утрото е свежо и очаквах приятна среща със селяка за когото намръщеният Вуко, беше сигурен, че трябва да бъде подведен под отговорност. Той би умрял, но не би се отрекъл от това свое твърдение. Исках да му докажа, че човека е свестен и ползите от такива хора като него,са повече от моята Кладница и неговата Морача.....

             Казах на кочияша да намали, като сърдечно поздравих селяка. Той по обичая, придържайки чалмата се поклони ниско. Вуку го погледна с презрение , демонстрирайки го към някъкъв местен селяндур.

-       Как се казваш приятелю. – попитах го аз.

-       Станко Тръпков, господине.

-       От кое село си.

-       От Горни Въртогош.

Аз разбрах ясно това злокобно предателско ,, от ‘’, а не ,,од’’, което Моравци използваха и съмнението силно ме стегна, докосна ме близоста му.

-       По здраво-по живо, драги Тръпко ! Как си, харно-хубаво ? – казах му приятелски и протегнах ръка.

Не знаех точно, но ми се стори, че ръката му потръпна в моята. Не му пуснах ръката и я стегнах по-силно, питайки отново:

-       А сега накъде ?

-       Отивам в Ристовец , да си продам овцете....

За миг погледнах към Вуку, който вече беше зад нас и видимо доволен , силно обхвана селянина през лактите в желязна схватка. Церногорската хватка беше стегнала чудовището, но не можех да свържа личността му с нарушението на закона. Съответно говора му не приличаше на български, позовавайки се на законите, отхвърляйки обвинението за разбойничество.

Сега си спомних за окръжното изпратено до всички в района на Враня, лично от  Любо Давидович, секретар и отговорен служител. Но сега не се ядосах на арестуваният, хвърляйки го вързан в колата, така, че да не виждам очите му.

В Ристовец го претърсихме внимателно, но не намерих нищо, освен молив и 2-3 хартиени листа,които можеше да купиш във всеки дюкян. След 2 месеца на мястото на първата ни среща в тръпчинка край пътя, бяха намерени 2 карти на тази част на Сърбия и друга само с контури, за попълване. Той я скрил, за да я вземе, като се върне по-късно.

                Миналото, не може да се върне, както и случилото се. Да служиш на народа си е ужасна работа. Особено в едни други исторически времена. Мислите ли, че човека може да се превърне в звяр ? Аз видях в много хора това ! И ако има хора станали животни, има и с каменни сърца и стегнати нерви, а много от тях са истински мъченици. И още, ето какво ги мъчи. Измъчва ги времето, което е отминало с чувство на тъга. Като затворени в дълбока крепост са тези мъченици. Измъчвали са хора , а са им завиждали, чудели са се ,защо не са на тяхното място. Ах, аз самият съм го изпитал ! И дълбоко, дълбоко, се  чуствах като Великият Инквизитор по Достоевски. Чудна е човешката душа. В обикновеният човек сатанински безжалостно са се разположили и светеца и сатаната, а в къщата на кръвопиеца се играе една ужасна игра. Ех, ех......

                  Чуден беше този мой селянин. На следващата утрин знаех, че нито в Горни , нито в Долни Въртогош, няма нито един Станко Тръпков, още по-малко Тръпко Станков. Освен това, чудният селянин не беше припознат от никого. За мен всичко беше ясно.

Мълчеше, смирено и небрежно , а се виждаше , че е учасник в българска военна операция . Ден след ден сменях следователят.

Дума не можеше да се изкара от него. Беше като река, която се бори с каменна стена ......мълчеше.....и никак не можеше да се обясни това мълчание. Оставаше хладен и мълчалив факир. Оставих го без храна, без вода, а после го хранехме със солен храна. Държахме го прав в килията през ноща докато падне умореното тяло. Но едно нещо не позволявах, да го унижават и бият. Напоследък нервите ми изневериха и му викнах заплашително. Казах му , че ми ясно , че е Българин и то не случаен, a важен човек. Трябва ми неговото признание и целта на мисията му в тази част от Сърбия. Не се шегувам и няма да има милост, ще употребя всички средства за достигане на истината. Българите си мислят, че ние сърбите нямаме духовната сила да употребим това , което те са ни причинили. Той само се преви на две и мълчеше. Но силни са нашите нерви и по-слабият трябва да падне, да се сломи. Ние не трябва да показваме слабост........

-       Казвайте всичко и не мъчете повече нито себе си, нито нас.

Нашите погледи се срещнаха. Никога не мога да забравя тези очи. Това е нашата изгубена и осъдена от историята битка. Исках да му покажа, колко съм груб, колко мога да бъда жесток, което ми е станало ежедневие и навик.

                А той, снажен младеж, поизправи се с голямо усилие, сякаш за да ми докаже, че не се бои от мен, демонстрирайки едно презрение. Татарските му очи ме гледаха пресмехулно, сякаш той е победителят, а не аз. Издържал беше на всички мъчения, за които може да си помислите и измислите....значи е длъжен за това, решителен, знаейки своята сила!......

                 -Знаете ли, - му казах с нормален човешки глас – за пътищата около Враня ?

                  - Знам......

                  - А за Долгача ­? – питам пак.

                  - И за Стрико – Долгача – ми отговори той, поставяйки ударението на първата дума.

                   - Несъмнено сте чул и за неговота известна секира, да кажем – боздуганче?.....

                   - И за това знам....Па ?

                   - Вие сте умен човек...... - отново спокойно му казах. - но жесток със здрави нерви , като на Гниланско въже !

                    - Може – кротко ми отговори той.

                    - След всичко случило се помежду ни, да не мислите, че това е двубой между на с двамата. Ние сме само артисти. Говоря Ви искренно и открито, аз нямам висока длъжност,между нас двамата е войната между два народа, две исторически решения, господине, - два беса, два ада и Господ , който гледа от горе и ни е забравил. Не ме мъчете повече !...Аз искам да знам всичко !.....Всичко, за вашите задача и намерения! ....Заклевам се, че веднага ще ви подаря живота. Лично, ще Ви изпратя до границата.....ако ли не ?!.......Помнете аз вече не съм човек и ще изпълня своето пъклено и кърваво дело!....А после ?........

             Той вдигна глава и отново ме погледна. Но не, както преди, а войствено и твърдо. Лицето му се промени, през гъстите вежди и очите му изби едно очовечаване, кроткост и благост. Чудно нещо, срещайки се нашите погледи престанаха да са враждебни и неприятелски. Пленника беше повярвал, че сме другари по съдба и сме се оказали в едно и също  положение – двамата Победители и двамата Победени. Решителен е той, решителен съм и аз. Виждаме го и двамата, заедно се мъчим да разбием скалата между нас. Но преимуществото е за него и затова ме гледа спокойно. Очите му подсказват, че е готов да издържи и следващи мъчения, а с него ще се мъча и аз. Усещам в неговите очи, че разбира противоречието във мен. Вижда, че го жаля, че се възхищавам на държанието му и той се чувства ужасно от поведението си. Добре е разбрал моето душевно мъчение и ужасната ситуация в която сме. В този миг, когато върху него беше хвърлена черната мрежа на смърта, вместо да изпитвам животинския нагон на победителя, аз почувствах неговият пронизващ поглед, поглед , който постоянно ми се явява в съня. Сега погледнал мигом към мен, погледа му пробягва бързо и изчезва дълбоко в него, не оставяйки следи. Човек му се струва, че това е прародителят му Волгар, който на бърз татарски кон на галоп минава и изчезва ,сякаш под земята.........

-       Казвай, каква ти е задачата ?  -  питам аз.

-       Всичко свърши. Няма дума повече да кажа !..... -

отговори ми задържаният.  Заповядох повече да не го измъчват. След два дни, една тиха вечер го заведохме с Вуко Черногореца през Турската граница по пътят за Билаче. Непозволено навлязохме в турска територия. В такъв случай се води разследване, пише се обяснение.....и всякъкви хартийки, каквато е и службата на границата. Вървяхме мълчаливо, като глухонеми. Той крачеше Смело и с воля, а аз бях облян със стурдена пот. Когато дойде фаталният момент, спрях и му прошепнах в ухото:

Братко, повярвай ми исках да те пусна ?

-       Вярвам ти........но за да не остане съмнение, нито за тебе,нито за мене. Българи и Сърби се бият – който има по яки нерви ще победи........Аз съм генерал-щабният  капитан Катлабанов.......Да живее милата ми България, Долу Шумадия!...............

Кълна Ви се, Ако бях го мигновено прегърнал и освободил, нямаше плашливият Вуко в този момент да го застреля с револвера. Той го уби. Падна бездиханното тяло, а аз като луд го зграбчих за краката и го влачиш навътре в нашето землище.....за да не се гаврят Турците сутринта с него, като попаднала им гяурска леш.

Автор: Григори Божович(1880-1945),общественик,кмет и писател.            Разказа е написан около 1918 г. и разказва за събитие от началото на ХХ век, на територията на бивша Югославия.