Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.01 23:06 - Сълзата на ветерана
Автор: strannik1793 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 53 Коментари: 0 Гласове:
1



 СЪЛЗАТА НА ВЕТЕРАНА

 

 

             Колата колебливо намали ход, сякаш опипваше криволичещия през джунглата път в ранните часове на едно свежо мартенско утро през 1997 година. Цяла нощ беше валяло и локвите с кафяво-червена вода дишаха тежко, целунати от първите лъчи на огромното жарко  слънце, пробудило се след тежката африканска, катранено-черна анголска нощ.

              Джунглата блестеше, утрото беше тихо и само приглушени птичи звуци и пригласящите им свистения на влюбена двойка папагали нарушаваха привидния мир и хармония.

               Горещата нощ беше отминала и хишници и жертви се бяха отдали на почивка. Едните нахранени и самодоволни, а другите оцелели, трептящи и неспокойни, притрепващи и сънуващи нови опастности.

               Колата отмина последния пост на Унита след Вила Нова, където патрула при появяването на автомобила и пътника в него замръзна, не знаейки как да реагира. Постовите се изпънаха и след преминаването на Железният мъж, се мъчеха да вьзтановят мимолетната среща с него и да си изяснат, дали наистина са направили добро впечатление на легендарният боец, който беше най-популярният  командир в последните две войни.

               Мъжа беше на около 50 години, широкоплещест с едро лице обвеяно от бурите на продьлжаващата повече от четвърт век гражданска война. Тя беше разрушила и двете семейни гнезда, които се беше опитал да свие. Загуби цялото си семейство веднъж, оставяйки сам, а втория път новата война уби любовта му, появила се като спасителен бряг на който си беше починал между двете войни.

                Отново новата пламнала война му я отне за миг. Още не можеше да си прости гибелта и…..там в битката за Хуамбо,след две седмици жестоки денонощни боеве беше оглушал от стрелбата,обезумял от мъка и жажда за мъст. Няколко пъти вдига хората си на явна смърт, достигайки лобното и място. Там в парка на Нова Лизбоа само на около 300 метра от резиденцията на Рьководителят имаше дупка останала от огромния взрив. Останки от дрехи и човешка плът….нищо друго нямаше там. Силния взрив беше нанесьл поражения на близките згради  навсякьде се валяха трупове…… но от нея …никаква следа.

            Автомобила подскачаше през множеството дупки на асфалта, който стоически беше издържал почти три десетилетия без ремонт. Отворил прозореца младият мъж примижа небрежно опитвайки да скрие обземащото го нарастващо вълнение и внимателно наблюдавайки пейзажа от двете страни на пътя.

             Четири години не беше минавал от тук. Преди малко преминаха старата фронтова линия и сега вглеждайки се в задаващите се покрайнините на една от перлите на Африка преди трийсет години - Нова Лизбоа почуствува нарастващото вълнение. Градът от седефена  океанска раковина се беше превьрнал в отломка,която загуби блясък и светлина, форма и живот.       Като живота му  - изтекьл, като водите на река Кванза в океана,  а душата му остана празна и само следвайки сляпо Доктора ден след ден, битка след битка, продължаваше да живее без цел в живота. Природата го беше дарила с храброст и красота, а спечелил сърцата на войниците спечели и сърцето на младата дъщеря на Мулята – администратора на Куито.

                Елза беше жизнерадостна стройна негърка с изваяни форми на абаносова статуетка. Винаги добре облечена с ярки и шарени дрехи с цветовете на лятната джунгла, с аромата на крайпьтните храсталаци, които тичаха лудо край него сега.

               Колата спря на пункта на ООН, където весели бразилски войници пропускаха бавно коли и хора, напомняйки с присъствието си, че този свят е за всички – Нбундо, Банту, Лувале, Киоко, Куняне. Край спрялата кола  премина група млади жени, красиви и шумни, предизвикателни и дръзки, подвиквайки закачливо:

               - Олали-Далали. .....здравейте,как сте.

Той се втренчи в преминалата край отворения прозорец девойка и промълви:

               - ове лафина.....много сте хубава.

Но сепвайки се, наведе глава и замълча мрачно.

Какво му става – си каза той. Стига се е разнежвал в спомени, трябва да се стегне и подготви за преговорите, които щяха да очертаят контурите на поредното примирие и донесат така дълго очакваната надежда за мир и по добър живот.

                Жегата ставаше все по силна и разноцветни чадъри бяха разцъфнали от двете страни на пътя образувайки шпалир от цветове. Него ли посрещаха.Той  се завръщаше след четири години отново в града на своето детство и младост. Други владееха неговия град, неговия дом и зеления парк в който загина тя. Сега той пътуваше към него отново, но с мисията на съзидател на поредната надежда за уморените от войните хора от двете страни на фронта.

            Колата намали скорост и навлезе в централната част на града. Той вдигна очи, погледна към опожареният танк, килнал се в канавката край пътя. След 25 години още е там. Малко след това преминаха край къщата на Рьководителя. Централно попадение беше пробило огромната къща и през трите и етажа. Единствената нишка крепяща последните останки от огромния дом беше централното стьлбище,

висящо на останките желязна арматура и водещо за никъде………като неговия живот помисли си той.    Наистина накъде отива живота му, на него, уважаваният суров и непреклонен командир и ветеран от всичките избухнали досега войни в тази опустошена изпепелена и осеяна с мини и мъка анголска земя. Той отново притвори очи и отпътува в спомена на последните дни.

                Земята гореше, небето гореше, техника и хора горяха, носеше се дим и смрад, който беше покрил града почти месец след последните боеве. Изтеглили се на позициите край Вила Нова, не можеже да откъсне поглед  от града дарил го с толкова хубави спомени и с толкова мъка.

                 Колата рязко спря за да предпази играещите на улицата с дървени колелца деца, за които законите за пътното движение не съществуваха. Близкият парк все още не беше разминиран, каkто и проходите между дворовете, където жалките остатъци от прекрасните къщи с полусрутените си стени и покриви миришеха на смърт, а не на живот.

              Той отвори лениво очи, погледна към децата играещи на улицата и отвори уста, като риба останала на сухо. Застина в агония, която прониза силното му тяло, той се присви като леопард, приготвил се да нападне жертвата си.

               Пред колата претича млада анголка хванала за ръка 2-3 годишно, смешно клатещо се и опитвайки с протегната напред ръка да достигне младият красив негър с полицейска униформа, който изчакваше жената и детето от другата страна на улицата.

                Нещо стисна гърлото на Ветерана  лицето му се изопна, скулите му станаха дълбоки  и  тъмни.

                - Тя  е жива. -  изохка той. 

               Тя  се появи от  небитието, красивата нимфа, дарила  го с оня сладък сок, който се разливаше в мускулестото му тяло и който като мако го караше да погледна на света с други очи. Жената се загледа в шофьора, премести поглед в ляво и виждайки мъжа изохка, хващайки се за сърцето. Детето се отскубна от ръката и, и полетя в прегръдките на младия мъж.           Автомобила премина на педя от жената.

                 Шофьора уплашено я заобиколи, опита се да каже нещо, но поглеждайки  спътника си  онемя……..той плачеше.

                 Една огромна сълза се туркулна по обвеяното от  битки лице и падна  на прашния под на колата.

 

-      Тя е жива - мълвеше той  - тя е…..  

 

Ангола,Луанда,май1997г.       

 




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: strannik1793
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1154
Постинги: 5
Коментари: 0
Гласове: 8
Архив
Календар
«  Януари, 2022  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31